„Млъкни” и „Спри да плачеш” са част от тях
Снимка: Guliver / iStock
Психиката на едно дете е най-деликатното нещо на света, защото е мека като глина и точно в детството се оформят (обикновено от възрастните) най-дълбоко вкоренените възприятия.
Според д-р Джеймс Комър, преподавател по детска психиатрия в Центъра за детски науки към медицинския факултет на Йейл, здравословното психологическо развитие включва самоусещане, самочувствие, чувство за стойност и способност и възможността правилно да се справяш с емоциите.
Няма нужда от насилие, за да се повреди детето; често постоянно повтарящи се твърдения, команди и отговори, пренебрегващи детските емоции засаждат семенцата, които могат да увредят психическото и емоционалното му здраве, способността му да се справя с мислите, чувствата и поведението си, както и да създадат измислени или грешни парадигми, които ограничават психологическото му развитие.
Какво казваме на децата във всяка една възраст е особено важно, тъй като съобщенията, които изпращаме към тях (най-вече в моменти на емоционално затруднение), може да оформят възприятията им за тях самите, както и начина, по който възприемат и се свързват с житейските си преживявания – лични и междуличностни.
И макар че днешните деца са извънредно наясно с технологиите, възможностите и забавленията, очевидно е, че все още сме в „тъмните векове” на родителството, съдейки от факта колко лекомислено възрастните пренебрегват емоционалното здраве на децата, а по този начин и цялостното им психично здраве, растеж и развитие.
Ето шест примера за изказвания, увреждащи психиката на детето, които възрастните повтарят през цялото време. Струва ни се, че е редно да ги преосмислим, преди да ги изтърсим.
1. „Много си чувствителен/а.”
Раждаме се като създания със сложна емоционалност. И психологията, особено детската, е потвърдила, че емоционалното ни здраве и особено механизмите ни за справяне с емоции, са ключът към дългосрочно щастие, умствено и даже физическо здраве. И макар че децата изпитват много живи емоции заради какво ли не – от отхвърляне или изолация до получаването на близалка с друг цвят, не е въпросът дали детското емоционално разстройство е валидно, или не, за да определяме спрямо това отговора си.
Фактът, че са под напрежение и че става въпрос за формираща се детска душевност, е този, който трябва да диктува как им отговаряме.
Вместо да се опитват да разберат защо детето се чувства така или да му помогнат да осъзнае и осмисли чувствата си, често възрастните определят поведението и емоциите на детето като недостатък на характера – „прекалено чувствителен”.
Това е особено вредно, защото внушава на детето, че трябва да отхвърля и подтиска силните емоции, защото не са правилни, вместо да му се позволява или да бъде окуражавано да разбира причината за чувствата си и/ или да се справя с вътрешното си неразположение по здравословен начин, който предполага развитие.
(Затова спрете да казвате на децата, че са прекалено чувствителни. Има си причина, за да се чувстват по определен начин.)
2. „Такъв е животът.”
Тази обобщаваща фраза често се използва, когато детето се изправи пред ситуация, която го затруднява емоционално/ психически. Вместо ситуацията да бъде преценена каквато е, защо детето е разстроено, и да му се помогне или да му се позволи да се справи с начина, по който се чувства, към него обикновено летят безразборни изказвания от типа на „Такъв е животът.” Това е вредно за психиката, защото изцяло пренебрегва детските емоции и неповторимото детско възприятие на притеснителната или разстройваща ситуация.
Това също така индиректно приучава детето да приема неудобните, нездравословни и притеснителни ситуации и емоции и да ги класифицира като „живот”, вместо да ги оцени според това какви са и как му влияят, за да си изгради здравословни възгледи за преживяното. Децата трябва да бъдат поощрявани да правят смислови връзки и да разбират защо трудните емоции възникват в проблените ситуации – дори това да е ситуация, която се случва в живота на всеки.
3. „Спри да плачеш.”
Според Института за родителско разбиране „когато децата плачат, обикновено болката вече се е случила. Плачът не е болката, а процес на справянето с нея.”
Всеки родител може да потвърди, че не е приятно да се разправяш с плачещо хлапе, но кои сме ние, че да командваме детето да спре естествените си емоционални реакции и процеси? Какво говори за нас това, че ценим временното си облекчение от някаква особена ситуация пред дългосрочното емоциално здраве и психическо развитие на детето?
От психологическа гледна точка да кажеш на дете да спре да плаче е също толкова смислено, колкото да кажеш на порязаното да спре да кърви. Възрастните трябва да се стараят да помагат на децата да си изградят психологическа сила и методи за възстановяване, без значение дали това означава да изслушат детето, да му дадат пространство, разговор, утеха – каквото и да е, стига да не пренебрегват емоционалното му състояние и да го принизяват до обикновена досада.
(Вярвате или не, детският плач не е просто шум, който съществува, за да ви дразни. По-често е резултат на това, че едно същество, ново на този свят, е изпитало живо, въздействащо преживяване. И как се справяте с това говори много повече за вас, отколкото за тях.)
4. „Защото аз така казвам.”
Това е популярен и, до известна степен, срамен отговор, който се използва от много родителите, за да приключат с въпросите на детето. Проблемът не е, че „Защото аз така казвам” заявява, че възрастният е този, който има контрол над детето, а по-скоро във факта, че тази фраза заявява единствено и само това.
По този начин тя абсолютно пренебрегва детето и му внушава, че любопитството, въпросите и заинтересоваността му са толкова незначителни за този, който контролира нещата, че дори няма нужда да им се обръща внимание. Това индиректно кара детето да възприема вътрешните си конфликти и въпроси като незначителни и да смята, че докато е низшестоящ или не е „шефът”, трябва да ги подтиска, вместо да ги изразява и изследва свободно. Лесно може да се разбере как това засяга негативно увереността, самочувствието и психологическото му развитие.
(Ако детето задава въпроси, то се опитва да схване, да осъзнае и да се научи, не да бъде подчинявано. Може би е редно да се вземе и това предвид – в името на детето.)
5. „Защо не може да си като (брат си/ сестра си, братовчед си, съученика си)...”
Защо? Защо Данчо не прилича повече на прекрасния си брат? Е, винаги си има причина. (И обикновено е в потиснати емоции, болка, травма и т.н.) Но да питаш дете защо не е повече като някой друг и по този начин да го сравняваш с някого по унизителен начин, вместо да оцениш поведението му и да се постараеш да решиш скритите емоционални проблеми, които вероятно имат своята роля, е абсолютно вредно без значение каква е ситуацията.
Може и да е много трудно да накараш едно дете (особено по-голямо) да се отпусне и да бъде честно за емоциите си, които обикновено са първичните причини за поведението, изолацията и чертите на характера му... но можем ли да го виним, когато през целия си живот е било тренирано да ги подтиска?
6. „Млъкни.”
В крайна сметка, ако и възрастните се обиждат, когато други възрастни им го казват, какво мислите, че се случва с чисто новия малък човек? Много е интересно как това изказване не само че демонстрира неспособността на възрастния или отказа му да обясни как се чувства, но в същото време игнорира и начина, по който се чувства детето.
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари